Приказка за Коледните Ангели

Цялата къща утихна и се унесе в сладък сън. Първият етаж с кухнята, трапезарията и хола останаха сам-самички с нежната светлина на коледните лампички по елхата и оставената по традиция трапеза, а втория все още шумолеше от малките крачета под пухените завивки на креватите. Часовникът кротко цъкаше на стената и отброяваше четиридесет и пет минути след полунощ. След още десетина минути вече всичко потъна в прегръдката на святата нощ. Къщата сякаш затвори очи, когато се спуснаха кепенците на прозорците и бавно си отдъхна, докато изпущаше бяло-сиви къдели от комина. Снегът тихо заваля, за да дооформи мекият кожух на всички дървета по двора. И да се зачуди човек от къде идеше този сняг, като небето бе така ясно, мастилено-синьо, спокойно и някак безкрайно кристално и дълбоко. Луната весело галеше зимната постеля, а тя на свой ред отвръщаше с красиви сребърни отблясъци. Звездите се усмихваха смирено и следяха дали всяка снежинка си пада на мястото.

Погледнато отгоре, селцето приличащи на бисерна огърлица, подредена покрай пътя минаващ през долината досущ като сърце. Намираше се в подножието на планината, точно там, където започваха да растат кичестите елхи и високите борове. Таква красива форма имаха, че ако с присвити очи ги погледнеш, все така от горе приличаха на ангелски крила. Бели, меки, нежни…белоснежни. По едно време снегът спря. Всичко стана по-тихо от всякога. Това са ония моменти, в които имаш ясното усещане как времето спира и нищо друго не съществува освен точно тоя момент, в който си замръзнал. Ала не от студ, а от вълшебство, от онова гъделичкаво чувство за някаква чудна тайна на времето. На баба Блага този момент й бе известен от има-няма седемдесет и пет години. Всяка Коледа, точно по това време на нощта тя отваряше очи, пускаше благата и смирена усмивка да пропълзи на лицето й, ставаше да провери дали в печката има дръвца и поглеждаше небето. И тая нощ така – стана, нахлузи меките тарлъци и очудващо за възрастта си, пъргаво мина по всички стаи, като гледаше да не събуди някоя от снахите или внучетата. Синовете й спяха дълбоко и тя бе спокойна за блаженото им похъркване. Щом се увери, че печките тихо бумтят по стаите слезе долу.

Разбута с ръжена догарящата главня в камината и мушна още една до нея върху живите въглени. Ослуша се. Нищо. Това някак я зарадва и успокои. Побутна леко в страни завесата от оставеният единствен прозорец без пуснати кепенци и погледна небето. Намери бързо с поглед най-ясната и силна звезда на небосклона, усмихна се благо и си рече на ум: „Идат!” Сутринта вече бе се разпростряла в празничната и светла одежда над цялото село и нежно напомняше за себе си с успалите се петли. Коминчетата заизпущаха все повече и повече меки къдели – сигурен знак, че къщата е будна. Заедно с очичките на децата се отваряха и очичките на къщите. Всичко затрептя в коледно настроение и великолепно оживление. Къщата на баба Блага още сладко спинкаше, докато от долния етаж не се разнесе проницателен вик на Ралица – най-голямата от внучките. Най-голямата и най-наблюдателната. Ако имаше нещо да се види, което другите и с лупа няма да видят – то честта за откриването му винаги се дължеше на нея. И тая сутрин така стана. Веднага щом прекрачи прага на хола замръзна с дръжката на вратата в ръка, тъй както я бе натиснала, за да се отвори и с ококорени като палачинки очи започна да вика:

–         Бабо, бабо-о-о-о! Тука има мокри стъпки, бабо! Около елхата! Много са! От боси крака! Олее, някой е дошъл посред нощ!

В гласът й се четеше изумление, недоумение и лека нотка на притеснение в комплект с детска паника. Кой ли е влязъл у дома и е направил мокри стъпки. Най-първата мисъл в детската й главичка беше за крадец, щото и подаръците никъде не видя! Нали Дядо Коледа щеше да ги остави през нощта под елхата. Докато си стоеше все така замръзнала, баба й се показа от другата страна, побутна с показалец очилата нагоре по носа си й бавно я прикани да се успокои. Гушна я нежно. Сърчицето на милата й внучка щеше да изскочи изпод веселата пижамка. Седнаха срещу елхата, близо до камината и през това време вече цялото насъщно домочадие бе слязло полу-събудено, полу-облечено да види какво се случва. По лицата им се четяха въпросителни примесени със следи от неизмит сън. Бабата ги покани с поглед да седнат около нея. По-малкия братовчед на Раличка, Димо се настани на другото коляно на баба си и се сгуши в нея. Като се увери, че всички са около нея и тръпнат в очакване обяснението, баба Блага кротко започна разказа си. Думите й бяха облечени в истинско спокойствие, любов и мъдрост:

– Има старо поверие, че на Бъдни вечер срещу Коледа, времето спира и от небето се спущат ангели. Ангели с красива звезда на челото, взета от небето, да осветява пътя им. Красиви, в бели одежди и големи крила стъпват на снега пред къщата, да са още по-чисти нозете им. Щом влязат озаряват всичко с божествената си светлина и благославят дома. Изчистват всичко и оставят само добро, затуй често сутрин ухае на свежо, понякога на ванилия. Лошото хвърлят в огъня да изгори и да излезе през комина, затуй ставам вечер да се уверя, че камината не е загаснала. А всичко до което се докоснат е пречистено, благословено и осветено. И докато правят това – запяват песни, кротко наобиколили елхата. Песента им се превръща в танц. Като се изморят посядват на трапезата, отчупват си залък питка, отпиват глътка вино и пак стават да потанцуват. Хванати за ръце леко се носят и едвам стъпват на земята с босите си крака. А, ако видят на елхата ангелче – съживяват го! Наричат го за здраве, късмет, любов, мир, вяра, надежда и светли бъднини, дават му име. Правят го ангел-пазител на дома. Понякога на елхата няма ангелче и те оставят перце от крилото си, което до сутринта става на малко ангелче. Ей го там, най-отгоре виждате ли го къде е кацнало?

Всички вкупом потрепнаха и излязоха от златният унес на приказката, защото наистина на елхата съвсем близо до върха й имаше красиво бяло ангелче. Сякаш направено от нещо между прозрачна хартия и блестящ плат за опаковане на подаръци. Имаше бял ореол и много тънички малки ръчички от мека тел, облечена в усукана хартия. А крилцата, потрепваха сякаш направени от много фин блестящ тюл със златни и сребърни нишки. Главата му бе топчеста, но без очички, устни или носле и въпреки това сияеше и имаше благ вид, може би защото под горната одежда, върху втората точно от ляво имаше едно мъничко, но хубаво червено сърчице. Големите деца се спогледаха с вдигнати вежди на приятно изумление и смешна физиономия, а малките имаха най-широката усмивка от едното ухо до другото. Мина през ръцете на всички. Въртяха го отпред, отзад, разгледаха го с любопитство, мъжете надникнаха под одеждата без да знаят и те какво очакваха да видят там и пак го оставиха да свети на елхата, редом до всички останали играчки и светлинки.

От тоя миг насетне се възцари едно блажено спокойствие, омиротвори се някак тоя дом и светлина поля всички стаи. Всички забелязаха без нужда от думи, че къщата е по-чиста, самите те се почувстваха по-озарени. Прегърнаха се тъй, както когато се дава прошка и се целунаха. Ех, от кога баба Блага бе чакала да види тоя мир и любов в тая къща. Сега вече можеше да отвори входната врата и да почисти натрупалия сняг през нощта. Внучетата вече бяха облечени и готови за снежни приключения. Съвсем бяха забравили за подаръците от Дядо Коледа. Дървената врата полека се отвори, пантите леко проскърцваха и що да видят – пред вратата на чергата бяха струпани подаръците – шарени във всякакви размери. Настана истинско оживление и радостни викове на щастие зазвъняха из цялата къща. Дали най-голямата радост бе за децата баба Блага не знаеше, защото тъй както пред очите й имаше щастие, така мед й капеше на сърцето. Другите години никой не бе забелязал стъпките около елхата, но тази чудото стана. Най-големият подарък не бе извън къщата, а вътре в нея!

 Автор: Ан, 2011